Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.12.2013 00:58 - ЕДИН СРЕБЪРЕН ЛЕВ
Автор: creativist Категория: Поезия   
Прочетен: 1739 Коментари: 1 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Това мога да направя за тебе бабо, за всичките онези дни, в които си ми разказвала истории, а аз поради припряността на младините си съм нямала търпение да слушам. Тогава твоята носталгия ми се струваше пресилена и ненужна, тогава все имах време за нещо друго.

Това мога да направя за теб сега бабо, да покажа, чрез един от твоите разкази, поне на частица от света творчеството на твоята богата душа. Защото бабо сега разбирам, колко важни са били онези моменти и колко голяма част от тебе нося в себе си.

 

ЕДИН СРЕБЪРЕН ЛЕВ

Навън е люта зима, а в стаята – топло и уютно. През дантелата на прозорците наднича резедата на луминесцентните лампи. Ана не бърза да дръпне завесите и да запали осветлението. Омотала около немощното си тяло дебел вълнен шал, тя е притихнала в единия ъгъл на дивана – открай време обичаше тоя полумрак: да поседи, да помечтае или да потъгува сама със себе си. В тая новогодишна вечер старата жена тъгуваше за своята многолюдна челяд, пълнела някога с живот празните сега стаи.

Тогава почистената основно къща миришеше на ново и сапун. През замазания с тесто капак на калената тенджера свиреше топла пара, която изпълваше въздуха с апетитната миризма на традиционния чомлек. Окичен с гирлянди и пуканки, бобени и царевични зърна, от сушени плодове и разноцветно боядисани орехи, от бонбони и какви ли не дрънкулки, големият червен зокум се превръщаше на разкошна новогодишна елха. Четири шарени сурвакарски торбички висяха на закачалката. Четири дренчета с набъбнали пъпки се кипреха, изправени до стената. На новогодишната трапеза се слагаше от всичко, що е родила земята, а в средата – чиния с грозде, извадено от вино. Вълнението обаче минаваше всякакви граници, когато Ана донасяше питката с парата. Топла, мека, увита в тъкано месалче, тя я слагаше на масата пред свекърва си. Старата жена се прекръстваше, вземаше питката, докосваше я с крайчеца на сухите си устни и я подаваше на сина си, за да я разчупи на толкова равномерни парчета, колкото са членовете на смейството. Загледана в грейналите лица на децата, старата жена пребърсваше бликналите сълзи в очите и се навеждаше към снаха си: Невясто, гледаш ли ги – и сочеше с поглед към децата, - те ще ти бъдат утеха и роднинка на стари години, а сега се радвай и милувай ги, защото сърцето на майката е пълно, дордето завива нощем децата си с една черга.

Тогава Ана не разбра смисъла на тези думи. Тя мечтаеше ден по-скоро да види децата си пораснали и задомени, за да си отдъхне спокойно. Но когато децата и се разпиляха като пилци из градовете, сърцето и се рзкъсваше от тревога не само за своите, а и за чуждите, които бяха влезли в дома им, и за малките дето се бяха после родили. Едва след толкова време Ана разбра колко истина е имало в думите на патилата и препатилата баба Дункя. Не едно и две, а десет деца бе родила и погребала, ненавършили и месец, за десет години. Всичко опитвали бабите в селото – праговете на вратата медили, заклинания правели, в късна доба с босилкова китка и светена вода пръскали около къщата, но нищо не помагало. На единадесетото раждане бабите втъкали в поясите си ножове, сърпове и брадвички, заденали в цедилките си черки и нанджаци (кепета) и повели родилката към дерето Умник. Тук в най-потайното място, където живо пиле не прелита, мъжът на Дункя Ристоско направил колибка. В тая колибка бабите наредили постеля, оградили я с ножове и сечива и положили родилката. Тук се родило единадесетото и единствено останало живо дете. Тук дошла каламаната да и донесе понуда, миросала детето и му турила името Живко. След четиридесет дена се прибрала в къщи. Сякаш за да оправдае името си, детето растяло здраво и буйно, учело се отлично.  В Умнике родено, та затова – обичал да се шегува бащата. С тая отлична диплома от гимназията за инженер ще го изуча – смеел се старият и припалвал цигара от цигара. Тая лъжица – отвърнал Живко – не е за нашата уста, тате... - “Оти, сине, та ние да не сме хвърлили камен по Господа? Защото за висши технически науки се учи не в България, а в чужбина – обяснявал му спокойно Живко, - за медицински науки в Италия и Франция, а за инженери – в Чехословакия, пари много ще трябват... Па да се опитаме и ние бре, чедо – не се предавал старият. – Я, невестата, дето си ни я докарал, е селско чедо, тютюн ще сеем повече, ще караме тук как да е, а парите на тебе ще изпращаме...

Въпреки уверенията на баща си Живко съм разбирал, че тази му мечта няма да се сбъдне. Тогава се записва в Софийския университет – във факултета Финанси и администрация.

Живот като сън, тъжно въздъхна Ана и избърса очите си. Отидоха си един след друг дядо Ристоско и баба Дункя. Отиде си и Живко съвсем внезапно преди няколко години, а тя в своята мъка се зарече никога да не напуска този дом, в който влеезе с препълнено с любов и щастие сърце. Изредиха се децата да я канят при тях да живее, но тя остана непреклонна. В началото идваха те на всяка Нова година, но сега са среднодомни люде, имат женени деца и внуци и си посрещат там, където са. Ана не иска да им бъде бреме. Доволна е, че никога не я забравят и лоша дума не са и казали. Ето, телефонът пак звъни. Обаждат се малките правнучета, благодарят и за подаръците, които им е изпратила. Като остави слушалката, старата жена дръпна завесата и запали осветлението. После се наведе над скрина и от най-долното чекмедже извади голяма басмена торбичка и, стискайки я до гърдите, бавно се затътри към дивана.

В тая торбичка бе целият и дълъг и труден живот. Там бяха писмата на Живко от казармата, от София, от затвора, от концлагера и последно от болницата. Тук бяха и писмата на децата и от гимназии и техникуми, от висши учебни заведения. Тук бяха и снимките на тези мили и скъпи на сърцето хора. С треперещи пръсти Ана развърза връвчицата на торбичката. Погледът и попадна на един лев, сгушен между книжата. Тя не повярва на очите си. Та това си ти, мой верни приятелю от детските години! Колко отдавна беше. Отидоха си млади и добри хора, а ние с тебе оцеляхме... Ана стискаше в сухата си ръка левчето, а споменът я теглеше назад към детството.

Тогава сурвите бяха две. Една на Нова година, за здраве, а на третия ден на Коледа – за берекет. Децата се сбираха на орището и вкупом като ято започваха от най- крайната къща. Стопанката ги посрещаше с решето под мишницата. В решетото – зърна от пшеница, ръж, овес, ечемик, леща, фасул, царевица. Жената с шепа загрибаше зърната и подобно на сеяч, с широк замах, ги хвърляше над главите на децата, които след всяко хвърляне викаха в хор: Да се роди-и-и, да се роди-и-и, да се роди-и-и.” Тогава стопанката изнасяше табла със сушени плодове, хляб,сланина,суджук,кървавица и даряваше сурвакарите. Ана си спомни и нейния първи сурвакарски ден. Цяла нощ не мигна от радост. Сутринта нарами торбичката, взе дрянчето и излезе. Снегът бе до коляно, а тя- слабичка като вейка. Дорде обходи махалата, краката и замръзнаха, ръцете се вкочанясаха, но торбичката бе пълна догоре с малки бели симидчета, а на дъното дрънкаха дребни парички. Малката сурвакарка щеше вече да се прибира, но видя портата на баба Божана широко отворена. В къщата имаше голямо зло куче, което в друг ден не даваше пиле да прехвръкне, но сега, както във всички дворове, кучетата бяха затворени и вратите оставени незаключени.

Баба Божана посрещаше децата на топло в стаята си и ги даряваше богато. Освен симид и пари даваше им по един голям варен картоф, изпращаше ги до стълбата и току им повтаряше: Стискай, чедо, комбарчето, та да ти се стоплят ръчинките.”  Ана си вървеше за вкъщи, но в края на улицата видя една порта затворена. Тя се подвигна на пръсти, досегна връвчицата и я дръпна. Резето изтрака и старата порта тъжно изскърца. Мина през неотъпкания двор и се заизкачва по стълбите. В дъното на потона (коридора) имаше единствена врата. Ана натисна бравата и влезе в полутъмната стая. В срещуположния ъгъл лежеше стар изнемощял мъж. В огнището до постелята гореше огън, а в пепелта къкреше опушено гърне. Тя си спомни, че бе чувала за страшната болест, отнела живота на цялата челяд на стареца, та малко се изплаши, но се окопити бързо, доближи се до него и лекичко го почука с дрянчето по рамото: Сурва, сурва, Нова, весела година, да сте живи, да сте здрави догодина, до амина Тъжно прозвуча в празната стая тая благословия, но стареца се засмя, пъхна жилестата си ръка под ваъзглавето и подаде един нов лев на сурвакарчето: Да си здрава, да си жива, догодина, до амина – изрече старецът и заизсипа благословия след благословия, доволен, че и в неговия самотен дом Нова година почука на вратата.

Като се прибра в къщи, Ана постла на кревата едно месалче и изсипа симидчетата. Дрънкаха левове и дребни пари,  между тях грейна белият лев. Той бе по-различен от другите: Господи, та това не е обикновен, а сребърен, и дупчица има, носен е на шия – възкликна майката. После взе бялата макара, отряза един разтег, промушна го през дупчицата и окачи сребърния лев на шията и. Ана го носеше години наред. Когато на Неврокопския панаир баща и купи от бансканлии сандък, изписан с лилави, оранжеви и бели лалета, тя го свали. Тук, сине, ще прибираш дрехите и везмата - посъветва я майка и. В него Ана скри и сребърния лев.  Заедно със съндъка го занесоха в Живковата къща в деня на тяхната сватба. Когато се народиха децата, тя го изваждаше, даваше им го да си поиграят и после пак го прибираше. После всички като че ли го забравиха.

Телефонът звънна припряно. Ана бързо прибра нещата в торбичката и я скри в чекмедежето, сякаш се изплаши някой да не я хване на местопрестъплението. Вдигна слушалката. Едно след друго се обаждаха децата, честитяха и Новата година, пожелания изпращаха. Из селото ехтяха гърмежи Боже, кога измина толкова бързо тая дълга вечер, та аз още телевизора не съм включила, не съм се облякла с по-новичка рокля. То каква ли е файдата – на младите дрехата е за гиздост,  а на старите за тимус. Как се залисах – укоряваше се Ана, - та картофи барем не сварих. Чудеше се и къде да сложи бонбоните, за да са по-началъм за сурвакарите утре.

-         -  Добро утро, бабо Анке, честита Нова година, да си жива, да си здрава, догодина, до амина!

Очите на момичето, което потупваше сухите плещи на старицата, грееха като слънца. Бузките му се червенееха под отрупаната със сняг качулка. Ана пъхаше бонбони и дребни пари в джобовете на детето и го благославяше: Да остарееш, да побелееш, голямо да порастеш, гиздава мома да станеш! Изведнъж се сети, че нещо стиска в лявата си ръка. Разтвори я и на дланта и грейна сребърният лев. От все сърце го подаде на момичето и го изпроводи до стълбата. На душата и стана леко и светло. Нека му донесе щастие, като на мене някога – мислеше си Ана. – Чужди или  свои, децата са все наши.

Из ИЗБРАНИ РАЗКАЗИ от Гюрга Пандева, с. Огняново

 




Гласувай:
5



1. martiniki - Честито Рождество!
26.12.2013 09:39
Много хубав разказ.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: creativist
Категория: Лични дневници
Прочетен: 74392
Постинги: 33
Коментари: 27
Гласове: 62
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031