Отдавна сме спряли да бъдем съпричастни с останалата част от планетата.  Неизбежната борба за оцеляване е провокирана от личната социална несполучливост, а вродената слепота към мизерията и мръсотията, която ни заобикаля е наложителна за да предпази индивида от разяждащото чувство за вина и неспособност да промени средата си.

Липсата на средства, с които човека да има възможност да следва мечтите си, ни прави нервни, болни и нещастни. Това което можем да имаме, ежедневно се размахва пред очите ни,  като парче бекон пред гладно куче,  чрез блок от реклами на лъскави продукти, удобно завършващи с възможност за задлъжняване към някоя финансова институция. А колкото повече искаме, толкова по-малко чувстваме че имаме.

Всичко това действа като заглушител на куршумите, които се сипят над главите на невинни хора в близкия изток и прави живота им незначителен за нас. Всичко това обвива в гъста мъгла загиващата планета, която сама постоянно ни предупреждава за последиците от небрежността ни. Всичко това ни прави неподготвени за мъдростта, която тъй много заслужаваме.

До кога ще бъдем слепи? До кога ще използваме личната си нищета, за да оправдаваме безпристрастието си? До кога ще се крием зад фалшива толерантност и ще обясняваме безхаберието си с битието си?

Питаш - До кога ще бъдем слепи? До кога ще използваме личната си нищета, за да оправдаваме безпристрастието си...

Много от сънародниците ни не са изпаднали просто в нищета, те са на етапа оцеляване. В такова положение мислиш само за насъщния.

Да, по света се случват ужасни неща, хубаво е човек да е съпричастен, но трябва да бъде и реалист. Не можем да спрем всяко зло, или да предотвратим всяко нещастие.

Мисля, че най-важното е ние самите да не ставаме проводинци на злото, да не употребяваме насилие...Другите са отговорни за себе си...

Поздрави!